Мускулната тъкан на скелетната мускулатура се състои от вретеновидни мускулни клетки, мускулна протоплазма и мускулни влакна.
Мускулната протоплазма (саркоплазмата) се намира между мускулните
влакна и мускулните клетки. Тя съдържа в променливо количество белтъчини, гликоген и липоиди. При продължителна мускулна дейност тези вещества се натрупват в саркоплазмата и й придават мътен вид.
Всяко отделно мускулно влакно се състои от многобройни миниатюрни влакънца. Мускулните влакънца (миофибрилите) се различават под микроскоп. Те показват един очебиещ белег — напречно набраздяване. Тази особеност притежава само скелетната мускулатура. В мускулите на вътрешните органи това напречно набраздяване на миофибрилите не се среща. Затова скелетната мускулатура се нарича напречно набраздена, а тази на вътрешните органи — гладка мускулатура.
Напречно набраздените миофибрили са съставени от още по-малки единици. Те вече не се виждат с нормален, а само с помощта на електронен микроскоп. Касае се за най-фини мускулни влакънца (миофнламенти), които се състоят от белтъчни молекули. Белтъчината на мускулните влакънца има свойството в присъствие на калциеви йони да реагира със свиване на това миниатюрно влакънце.
Мускулните влакна се срещат във всеки мускул в голям брой. В големите мускули те достигат дължина от 35 см и дебелина от 0,1 мм. В бицепса например общият им брой се изчислява на 1— 2 милиона.
Във вътрешността на мускула мускулните влакна вървят успоредно, при което те не са свързани или преплетени помежду си. Тази особеност има това предимство, че за някое движение, за което е необходима по-малка сила, може да се активизира само част от мускулните влакна.
Този процес се нарича контракция, едно специфично за мускула свойство.
Мускулната контракция се предизвиква от нервни дразнения, които произхождат от нервните клетки. Ако се прекъснат нервните импулси, вече не може да настъпи мускулна контракция (парализа). Оттук следва, че мускулната и нервната система са неразривно свързани помежду си за осъществяване на една несмущавана дейност.
Тази способност да се свиват дава на мускулите възможност да развиват сила. Силовите ефекти са толкова по-изразени, колкото повече мускулни влакна съдържа отделният мускул.
Силата се проявява под две форми.
Едната форма, изотоничната мускулна дейност, дава видим резултат, тъй като мускулната контракция приближава двата края на мускула, които са заловени за две различни кости. Чрез мускулното съкращение настъпва видима промяна в положението на прехвърлената става, т.е. извършва се движение.
Другата форма е статичната мускулна дейност или изометричната мускулна работа. Тя се осъществява тогава, когато мускулът се напряга без видимо съкращение, така че забележимо движение не се реализира. Изометричната мускулна дейност е необходима при носене на товар за преодоляване на гравитацията.
В състояние на покой мускулът също получава непрестанно импулси по пътя на нервните проводници, така че мускулните влакна се намират постоянно в известно напрежение. Това напрежение, което съществува и при покой, се нарича мускулен тонус.
Мускулният тонус зависи от индивидуалните особености. Той се променя и в резултат на психични въздействия: успехите и радостите повишават тонуса („изправят“), а неуспехите и тъгата, както и умората намаляват мускулното напрежение („потискат“). Във взаимодействие с гравитацията мускулният тонус до голяма степен определя външния вид на човека, т.е. дали той ще заеме една по-отпусната или по-стегната стойка. Но постоянното наличие на мускулно напрежение в покой е достъпно за самонаблюдение и в някои отделни области на тялото. Така например постоянният тонус на дъвкателната мускулатура не позволява на долната челюст да увисне под въздействието на гравитацията — в противен случай устата би оставала постоянно отворена. Свободно увисналата край тялото ръка е леко свита в лакътя, а пръстите са леко сгънати, защото нормално сгъващите мускули на ръката имат по-висок тонус от разгъващите.
Нагаждането на мускулната дейност към необходимото усилие става чрез допълнителна контракция на нови и нови мускулни влакна. За да разгърнат оптимално силите си, те се нуждаят от определено изходно положение, защото един контрахиран мускул не е в състояние да се свива над определена граница.
Но и обратно — при силно разтегнат мускул контракцията започва по-трудно.
Най-благоприятното изходно положение за разгръщане на мускулната дейност е лекото сгъване на ставата.
Освен свиването на мускулните влакна предпоставка за всеки двигателен ефект е и известно разтягане на мускула.
От само себе си мускулът не може да се удължава.
Това става посредством силата на тежестта на отделните части от тялото и чрез работата на мускулите с обратно действие, антагонистите.
Последните същевременно имат грижата реализираните от синергистите движения да не бъдат резки и отсечени, а контролирани и хармонични.
Загуба на способността за разтягане настъпва тогава, когато работещата в обратна посока мускулатура на синергистите или антагонистите отпадне. Тогава мускулът се скъсява и остава в това положение. Придружаващата го съединителна тъкан се сбръчква и нагажда към новите условия. В такива случаи ставите вече не са напълно подвижни (ставна контрактура). Със собствени сили организмът не може да се справи с това състояние. Ако обаче мускулът продължително време престои в състояние на максимално разтягане, неблагоприятното изходно положение наистина прави невъзможно всяко мускулно движение, но веднага щом свръхразтягането се премахне, например чрез поставяне на коригираща шина, при което началното и крайното залавно място на мускула се нагласят на по-благоприятно разстояние едно от друго, първоначалното мускулно равновесие се възстановява.
Originally posted 2021-07-28 16:02:20.
