Като говорим за „мъже без нерви“, всъщност става дума за онези образцови безстрашни техни представители, които се отличават с бързи реакции и следователно притежават много добре функционираща нервна система и ненарушени рефлекси. За други хора пък твърдим, че имали нерви като стоманени въжета, без да уточняваме какво всъщност значи това. Неприятните гости ни „действуват на нервите“, така че понякога дори „губим нервите си“. Дълъг е списъкът, който може да се състави от подобни фрази.
Никоя друга система от органи не е била толкова дълго време предмет на ненаучни и отвлечени тълкувания както мозъкът и цялата нервна система. Дори и днес още срещаме становища, според които се създава едно съвсем необосновано противоречие между централната нервна система (като седалище на душата независимо от това, каква представа сме си изработили за нея) и останалия организъм. През последните години познанията ни за строежа и функцията на нервните клетки и за тяхното сложно взаимодействие претърпяха скокообразно развитие. С помощта на нови методи за записване на най-фините биотокове и чрез анализ на минимални количества химични вещества ненаучните спекулации можаха да бъдат заменени с доказани и измерими данни. Понастоящем ние вече знаем много неща за централната и периферната нервна система, но не можем да отречем, че точно в тази област съществуват и още доста много неразкрити тайни. Тайни, които все още не могат да бъдат разбудени с помощта на известните засега методи, но които без съмнение също ще станат достъпни за научно опознаване.
Все пак за координационните и ръководните функции на централната нервна система важат специални правила. Чувствата, желанията и мислите на човека не подлежат на същите методи на регистрация и анализ, каквито се прилагат например за определяне на храносмилателната функция или за изследване на тъканните процеси при тумори. Не съществуват туморни разраствания на „душата“, нито пък ще срещнем някакво „възпаление на душата“, което да наречем „психит“. Няма да се появи нито в близко, нито в далечно бъдеще и никаква трансплантация на душа като ефективен метод за присаждане на доброта и душевна чистота в организма на безсърдечни съграждани. Плод на фантазията си остава и легендарната „Нюрнбергска фуния“, с помощта на която „вливали“ знанията в главите на мързеливите ученици без особени усилия от тяхна страна и по този начин пълнели мозъците им с тезиси и факти — също като празни цистерни. Все пак и изработването на подобни фантастични представи не е малко постижение на човешкия мозък. Ние смятаме, че е естествено да свързваме мозъка с всички процеси на мисленето и усещането. Не всякога е било така. Аристотел (384—322 пр. н. е.), универсалният гръцки учен, описва сърцето като източник на всички мисли, а на мозъка с неговите многобройни извивки приписва функцията на охладител за твърде разгорещената кръв. Ние знаем, че сърцето може да реагира извънредно чувствително на психични въздействия и че тези реакции могат да се отчитат по промените в сърдечния удар. Но то, разбира се, не е никакъв източник на мисли, въпреки че и днес още във всекидневния говор понятията сърце и душа се употребяват често пъти в един и същи смисъл.
Но не само сърцето, а и много други органи са били смятани за седалище на душата. Диафрагмата, епифизата, матката, хипофизата — всички те преди няколко столетия са били посочвани като ръководна централа на психичните процеси. В древността приписвали на пра вилната смес от „телесни сокове“ (синкразия) решаваща роля за здравословното състояние на организма, дори се опитвали да обяснят човешкия темперамент и различните начини на реагиране със състава на жлъчката, кръвта и други подобни. Така например твърде голямото количество кръв (сангвис) било характерно за жизнерадостния сангвиник, излишъкът от жлъчка (холе) бил причината за избухливия характер на холерика, а поради т. нар. черна жлъчка (мелано холе) меланхоликът изпадал в своето предимно тъжно настроение.
Хипократ (460— 377 пр. н. е.) обаче, който благодарение на точните си наблюдения успял да придобие поразителни познания върху връзката между структура и функция на органите, твърдял, че само от мозъка произхождат удоволствието и радостта, смехът и шегата, тъгата и болката, неудоволствието и плачът. Той дори предполагал, че мозъкът играе решаваща роля във всички мисловни и познавателни процеси.
В средата на 16. век Везалий застъпвал становището, че теглото на мозъка има непосредствена връзка с умствените способности и че по-високото сравнително тегло на мозъка означава по-висок интелект.
Както е известно, анатомите от мъжки пол с удоволствие приели тази теория, след като при сравнителни измервания било установено по-голямото тегло на мозъка при мъжете. Върху тази грешка почиват многобройните твърдения относно по-малките интелектуални възможности при жените. И се наложило да бъдат проведени още много изследвания, докато се докаже, че вътрешната структура на мозъка, респ. нагъването на неговата повърхност, е от много по-голямо значение, отколкото масата на мозъка сама по себе си. Казват, че и днес се срещали мъже, чието мозъчно тегло не било достатъчно голямо, за да схванат тази грешка. Мозъкът и нервните влакна често се сравняват с командна и ръководна централа на организма. Но това сравнение куца. Функциите на човешкия мозък и на периферната нервна система са много по-сложни. Независимо от високото развитие на техниката възможностите на човешкия мозък не са достигнати още от нито един компютър. По отношение на отделни функции компютърът може и да превъзхожда човешкия мозък, но никога не може да постигне целия комплекс от всички функционални процеси.
Originally posted 2021-07-29 10:56:33.
